Fate and dreamZ

Започвам това писмо с идеята да звучи позитивно и оптимистично, не само защото миналата седмица имах много поводи да се чувствам така, сякаш съм разтълкувал същността на Малави, малка африканска страна, разположена в Great Rift Valley на Източна Африка. Пристигнах на това място, което наричат „топлото сърце на Африка” на 25 юни, по време на студения и сух сезон (масика), който е от май до август. Целогодишно средните максимални температури се движат между 31-34ºC, а минималните между 11-14 ºC в зависимост от надморската височина. Което означава, че усещането за горещина ще идва от влажния въздух по време на дзинжа, дъждовния сезон, който е от края на ноември до месец април. Казват обаче, че не температурите, а малавийците са повод да наричат така страната.

Lake Malawi при Нката бей

Кое прави малавийците различни? Всички са елегантно облечени, разбира се според възможностите, и човек остава с впечатлението, че полагат много грижи за да изглеждат добре. И тук всеки (или почти всеки) има мобилен телефон, и тук понякога хулигани след мач се случва да хвърлят камъни по градските минибусове[1] или да се сбият с полицията; и тук понякога се случва да има демонстрации срещу властта. Именно демострациите срещу авторитарния стил на управление на Президента Бингу Уа Мутарика станаха повод да опозная междуселищния транспорт в Малави. Втората демонстрация така и не се състоя след като беше отменена при преговори между НПО-тата, които я инициираха, и управляващите. По груби сметки за тези два месеца се оказа, че съм пропътувал не по-малко от 4 000 километра. Малави е дълга страна: от най-северната до най-южната й точка разстоянието е 1176 км. Често се налагаше досега да пропътувам 670-те км. между Блантайър и Мзузу, пътуване което трае средно около 12 часа – в зависимост дали се пътува през деня или през нощта, както и от това доколко изправен е автобуса (често се случва да не е съвсем изправен и тогава пътуването може да продължи до 19 ч.). В едно от нощните пътувания, когато автобуса намираше пътя сред възвишенията на едно от няколкото плата, катереше ги и след това летеше надолу, пейзажа навън изглеждаше магично на лунна светлина. Само червените лампи от клетките на металните конструкции на мобилните оператори накъсваха мрака. Вътре в автобуса, налягали кое където намери, спяха малки дечица. А аз, единствен мзунгу[2], нахлупил шапка, бях нетърпелив да стигна най-сетне големия град…

След няколко дни странстване на юг от Блантайър и след срещата в Чилангома, седя на масата в задния двор на къщата в големия град, все още с десетдневна брада и дълги нокти; дънките от тексаски стреч са почти керемидено-червени от праха по пътищата на Малави.

Едва сега, струва ми се, осъзнах каква е мисията, на която сме изпратени като доброволци (или „инструктори по развитие” според специалния жаргон на DRH-движението) в Африка или Индия. Целта не е единствено в това да поставим обучението на едно по-високо ниво или да ограничим разпространението на епидемиите от върлуващите тук болести, или пък да работим с общините за осигуряваване на някакво устойчиво развитие или пък нещо четвърто, като например да набираме средства за осъществяването на гореизброените социални проекти. Осъществяването на тези мисионерски дейности, разбира се, е много важно, но не съставлява същността на решението на проблема, а само един от възможните инструменти за постигане на едно възможно развитие. Възможността за такова мечтано развитие лежи другаде. Къде тогава ако не в по-добро образование, здравеопазване, социално дело и т.н.? Ще се опитам да изложа виждането си в останалата част на писмото.

Golden Cut срещата в Чилангома

И на първата среща, която беше миналата седмица в Чилангома, и в частни кореспонденции повечето „инструктори по развитие” споделят, че срещат трудности в своите проекти от разнообразно естество. Например – Арон Ковач от училището в Холстед, който работи с предучилища в района на Чилангома относно невъзможността да се следва добра хигиена в селските училища; или пък проблеми с комуникацията; разминаване на добрите намерения с реалните възможности и т.н. и т.н.

За да бъда обективен ще кажа, че имаше и доста позитивни презентации като тази на Шаби Арвай от TCE-Thyolo (Чоло), Йон Станилою (TTC-Chilangoma), Питър от Farmers Club-Zomba, както и тази на Анни и Атанас от Farmers Club-Dowa. Всички те ме убедиха, че въпреки срещаните трудности, малки чудеса са възможни, стига да ги пожелаем.

World in my hand	Baobab

Позволете ми обаче да се върна на север, до прага на къщата в Катото, квартал на Мзузу, който е третия по големина град в Малави, където съм настанен и работя по проекта за секънд хенд дрехи и обувки. Важно е да изясня, че проектът не е самостоен, а набира средства за останалите социални проекти на DAPP[3]-Malawi. Една сутрин Самуел, пазачът дневна смяна, чука на вратата и този път ми иска не вода, а нещо за четене. Давам му малък роман, който ми е под ръка. На следващия ден Самуел ме пита дали едно изречение е истина и ми сочи страницата. „Сънищата са езика на Бог”. Малавийците са вярващи и всяка неделя се събират в църквата, или поне християните. В северния регион на страната и по бреговете на Лейк Малави има голям процент мюсюлмани – днес например беше неработен ден заради някакъв мюсюлмански празник. Опитвам се да обясня на пазача, че това е метафора, не бива да се разбира в буквален смисъл и е истина дотолкова, доколкото вярва, че е истина. „Що е истина?” – Пилат Понтийски, прокураторът на Юдея беше питал Христос…

Историята от романа[4], разказана накратко, е следната!

Пастир има повтарящ се сън за дете, което го води до Египетските пирамиди и му казва, че там ще намери заровено съкровище. Пастирът успява да повярва в поличбата, която съня сочи. Продава стадото и заминава за Африка. По пътя среща любимата си и след множество перипетии стига до пирамидите. Едва не бива убит от разбойници, но успява да научи, че под дърво, където доскоро е пасал овцете си, е заровено съкровището… Така и се оказва. Поне за мен този щастлив финал, въпреки несъвместимостта му с динамиката на глобалното село, в което живеем, се оказва многозначителен. Струва ми се, че успях да повярвам в поличбите и да открия Личната си легенда. Когато човек я открие не е нужно да губи време за да избира пътя си. Или да чака да спести средства за да предприеме Пътуването.

„Но, сър, аз мисля, че това изречение не е истина (false)”, заключава Самуел… Сещам се за школския пример от учебника по логика – за селянина от Таджикистан, който гледа памук. Питат го: „Памукът расте на топло и сухо. Има една страна, Англия, където е студено и влажно; как смяташ, дали там ще вирее памукът?” Той отговорил: „Не знам, господине. Никога не съм бил там”.

Става въпрос за повтарящите се сънища, връзката им с мечтите и как за някои е възможно да повярват в 6 невъзможни неща още преди закуска[5]… Какво общо имат сънищата/мечтите и изобщо страната на чудесата с работата на „инструктора по развитие”? Той идва с предложение за работещо от негова гледна точка готово решение. Възможността да бъде прието и усвоено от местната общност до голяма степен зависи доколко решението ще се вмести в културната традиция и доколко ще бъде осъзнато чрез една вътрешна убеденост. Затова смятам, че най-голямата трудност за преодоляване е липсата на вяра и вътрешна убеденост. Не липсата на ресурси, защото, Малави например, е страна, богата с хората си. Била ли е Япония богата на ресурси? Основният капитал там са били хората и волята да се постигнат мечтите, редуцирани до възможни цели. Така именно новите идеи и технологии си пробиват път и се намножават, и дават плод в условията на подходящия климат на вярата, общата воля и здравия разум – и защото едно е да поискаш, друго – да знаеш как, а трето и четвърто да го осъществиш. Факт: поне 85% от колите тук са японски – Toyota.

Мисията на инструктора по развитие е да помогне на местните да преоткрият мечтите си (път те ще открият сами с малко усилие) и да засили увереността, че алтернатива, – различна от предопределения избор, който някои наричат съдба – е достъпна. Липсата на избор, характерна за кастовите общества от миналото е също толкова пагубна за човека, както и множеството възможости, които глобалното и постиндустриално общество днес разгръща пред отделния човек. Изгубени пред необходимостта да изберат само една от всички възможности, преситените от информация индивиди неистово се стремят да бъдат част от някаква структура, била тя и религиозен култ, който да им предложи ред, общуване, семейство.

Поздрави,

Бойко

---

[1] Неправилно в България наричаме мини-бусите – микробуси. Те са наистина малки, но в никакъв случай – микроскопични. Все пак нямаше да има начин да се напъхаме в тях ако наистина бяха МИКРОскопични.

[2] Бял човек, европеец.

[3] Development Aid from People to People. DAPP секънд хенд досега беше за мен мързелив и скучен проект, а понякога и много самотен. Това изглежда е на път да се промени. За щастие вече Хумана изпраща доброволците по трима на проект.

[4] „Алхимикът” – Паулу Куелю

[5] Както успява Алиса на английския математик и логик Чарлс Доджсън, известен на широката публика като Луис Карол

20th of July – протести

Зима е – зимата на тяхното недоволство. Народът е настръхнал срещу правителството и президента, негово превъзходителство Бингу уа Мутарика. А скоро, точно преди 2 седмици Малави отбеляза 47 години от независимостта си от Великобритания. Сега обаче бившата метрополия е спряла помощите за африканската страна и като резултат обикновените хора изнемогват.

„Злоупотребяват с нас! Злоупотребяват с конституцията. Няма гориво, няма вода, няма ток, няма свобода! Ние искаме свободата си! Правителството не ни чува…”[1]

Равносметката от днешните протести е един застрелян в Мзузу, тоест тук, (и починал по-късно), няколко ранени, опожарени автомобили на управляващата DPP партия. Бяхме предупредени още вчера да не излизаме днес от Катото – квартала, в който е DI къщата. Още вчера, чух по радиото на връщане от Екуендени, че хора, размахващи мачетета, са започнали да се събират в Блантайър. Все пак реших да ида до града днес. Още не бях изминал 50 метра и възрастен мъж ме предупреди да не ходя натам, ако нямам спешна работа. Веднага след това деца притичаха и превъзбудено ми казаха, че наистина е опасно. Реших да се върна и да не насилвам късмета си. Все пак наистина нямах чак толкова спешна работа там. А и като мзунго, който не знае езика, като нищо може да отнеса гнева на добрите хорица. През целия ден се чуват пукотевици, скандирания, сирени на полицески автомобили. Привечер отекна и стрелба на автоматично оръжие.

В Малави пристигнах на 25 юни, миналия месец. Пътуването с Етиопиан беше дълго, с едно прекачване в Адис Абеба, но приятно – в добра обстановка и отлично обслужване. Посрещна ни слънчево и топло време на „Камизу еъпорт” – летището в столицата Лилонгве. Обменният курс на Малавийската куача (MWK) спрямо британския паунд (GBP) e сравнително изгоден. Няма проблем да се теглят пари от банкомат в трита най-големи града (Блантайър, Лилонгуе, Мзузу). В някои магазини в Блантайър (икономически център с население ок. 700 хил. души) няма проблем да се пазарува с Виза кредитна карта. Това, разбира се, не е наложително. Бюджетът за храна на месец е 26 хиляди квача (на ден се падат по К 866, което се равнява на 7.77 лв). Отделно се полагат и пари за транспорт.

След безплодно размотаване през първите две седмици в Блантайър, които прекарах в опити за адаптация (изучаване на местните обичаи, език, улици и пътеки, места за пазаруване, интернет кафета и пр.), най-сетне ме изпратиха 700 км. на север, в Мзузу. Тук трябваше да изчакам проджект-лидера 4 дни да се върне от среща в Чилангома. Едва преди три дни започнах дейност по същество. От четирите магазина за секънд хенд на дребно, които DAPP има в Северно Малави, взех този с най-слаби продажби – този в Екуендени, селище на 10 минути път с кола от Мзузу. Първия ден обикаляхме района с Оскар Банда, асистент в магазина. Той ме разведе и ми показа селището. Има мисия, болница, училище, мелници за царевично брашно… Повечето от местните работят в Мзузу, останалите търгуват, развиват селско стопански дейности (например гледат прасета).

Вторият ден правихме същото, този път заедно с Крисчън (който е всъщност от Танзания) и е управител на магазина. След това обсъждахме плана за работа. Сега остава да го реализираме.

Магазинът там е наел глашатай. „Истинското име, с което родителите са ме кръстили е Мона Лиза”; така и ми се представя. Работата му е да приканва клиентите и да ги консултира. Носи разноцветна плетена шапка, извисява глас и надува съдийска свирка.

Кое ми прави впечатление през изминалите седмици откакто съм в Малави? Нека изброя.

В началото се чудех защо тия черно-бели гарвани грачат и скачат по покрива… Не очаквах да се налага да ходя с шапка и кожено яке. Температурите в по студените нощи и сутрини падат до 10 градуса. През деня се движат между 14-26 градуса. Има много кучета. Котки съм виждал единствено в два магазина. Печени мишки по пазарите, макар и много рядко. В Блантайър въздухът е задушлив (най-вече защото горят всякакъв боклук – листа и всякакви други отпадъци). Няма местно производство на кисело мляко. Киселото мляко и сиренето са лукс. Местните не пушат, с малки изключения.

Храната с най-значима за мен енергийна стойност: фъстъци, фъстъчено масло, яйца. Много банани, авокадо. Портокалите са дребни, жълто-зелени и кисели. Шоколадът също е лукс. Месо има на добра цена.

За малавийците чаят без захар не е чай. Много често може да ги видиш захапали кората на стебло захарна тръстика. След това дъвчат сърцевината и плюят меласата. Това е местната „занимавка”…

21^st, Thursday, after the demonstration

Днес ходих до офиса. Всички магазини са затворени. Китайските са разбити и всичката стока е отарашена… Следи от клади и барикади по главния път, изтръгнати указателни табели, потрошени светофари на кръстовището за Каронга. Билбордовете на президента Мутарика са палени, късани и т.н. Полицаи патрулират на ключови места. Индийци се събират на тумби. Китайците са се покрили.

I’ve met Kumbirai and Christian in front of the wholesale shop. They helped me to find bread and said it’s better to go home and stay there. True indeed.

Преди това ходих до пощата. Тя поне работи днес. Служителят ме пита дали България е в Европа. Да, отговарям.

22^nd, Friday

Днес погребват убитите по време на протестите. Кумбираи вчера каза, че са 6. По радиото чувам „девет”. До момента в пресата цифрата е 18. Надявам се утре най-сетне да е безопасно и да мога да ида до града. Стига да са вече отворени магазините. Трябва ми кафе, чай, фъстъчено масло. В квартала може да се купят банани, домати, сладки картофи, лук, безалкохолно, маргарин, дори бисквити.

Властта е изключила предавателите на няколко радиостанции, сред които и ‘BBC World Service’… Не отиват на добре нещата. Но хубаво, че изпуснаха парата, а президента разбра, че с арогантни приказки няма да му мине номера.

24-ти , Неделя

Преместихме се в Чилангома[2] от съображения за сигурност – докато се види как ще развият нещата.

За проекта

DAPP секънд хенд е под ръководставото на DAPP Malaŵi (Development Aid from People to Peolpe).

Идеята е да увеличим продажбите на магазините, към които работим, така че приходите да се увеличат. Това може да стане чрез различни промоционални дейности (листовки, плакати, ваучъри за намаление при пазаруване), обновяване и освежаване на самите магазини.

Планът за всички дейности се съгласува с лидера на проекта, а бюджетът се гледа в Блантайър. За съжаление едва започнах и се случиха тези размирни демонстрации. Надявам се да се уталожат по-скоро нещата и да се върна в Мзузу. Не съм подготвен да пътувам на всеки две седмици по 700 км без да съм свършил нищо съществено. Половината си багаж оставих в къщата в Мзузу. Надявам се да е там като се върна.

Като цяло хората са бедни и не купуват често. Друг проблем е, че нова стока (дрехи и обувки) пристига веднъж в месеца. Клиентите изчакват последните две седмици от 4 седмичния цикъл, когато цените отиват надолу. Например тогава една риза, дълъг ръкав е 500 куача, една тениска (T-shirt) e 300 куача. Но това не е всичко; ако стойноста на покупките е 1000 куача (9 лв./£ 4), получаваш безплатно „Омо” 500 грама. Като цяло навън е доста прашно и дрехите бързо се запрашават. Особено в по-малките селища, където няма асфалт.

---

[1] Жена в интервю за радио BBC World.

[2] Тук се намира DAPP Teacher Training College. Училището обучава учители за начална степен. Тук е и Ибен, която отговаря за всички проекти в Малави.

http://dapp-malawi.org/TextPage.asp?MenuItemID=47&SubMenuItemID=106